Май, 2018г. | 11мин четене |
Забелязвали ли сте какво е усещането, когато нарушите моралния си код или нараните близък човек?
Доста неприятно, нали? В тези ситуации по всяка вероятност сте се докоснали до чувството за вина.
Това преживяване е толкова болезнено и дискомфортно, че често правим всичко по силите си, за да се разкараме от него.
Какво прави тази емоция толкова специална и важна?
Вината е морално чувство – може би даже моралното чувство. Като такова, тя касае способността ни да категоризираме постъпките си като добри и лоши; правилни и грешни.
Съответно, колкото по-лоша и грешна вярваме, че е постъпката ни, толкова по-силно и разяждащо е чувството ни за вина.
Когато сте се сблъсквали с нея, може би сте забелязали колко много пластове има тя. Засипват ви спомени от миналото, пориви да поправите грешките си, неприятни усещания в тялото ви, критични мисли в ума ви.
Изследователи от университета в Принстън демонстрират, че вината е толкова силна емоция, че усещаме тялото си по-тежко, когато я изпитваме.
В тази статия ще ви запозная с две популярни гледни точки за произхода и функциите на вината – еволюционната и когнитивната. Те дават интересни научни обяснения за естеството на тази комплексна емоция, така ключова за взаимоотношенията ни с хората около нас.
Еволюционна перспектива за чувството на вина
Еволюционната психология е сравнително нова научна дисциплина, която изследва как човешкият вид се е приспособявал към промените в околната среда така, че да увеличи шансовете си за оцеляване и размножаване.
Сред множеството сфери на интерес на тази наука са именно човешките емоции и тяхното отражение върху шансовете ни за просъществуване.
Следва кратко описание на някои от популярните хипотези за ролята, която вината играе в нашата еволюционна история и настояще.
Подпомага междуличностното сътрудничество
В далечното минало, нашите предци са успявали по-лесно да си набавят храна и да изграждат сигурни убежища, когато са си съдействали и са се подкрепяли взаимно.
Същото важи и за моментите, в които са били изправени пред някаква заплаха. Ако са били сплотени и верни един на другиго, е било много по-вероятно да надвият съперника си.
Вероятно вината позволява на индивидите да спазват ангажиментите, които поемат един към другиго за организирането и изпълнението на съвместни занимания.
Навярно индивидите, които са преживявали чувство на вина, са били по-склонни да спазват своите обещания и ангажименти. Това, от своя страна, е водело до изграждане на репутация на надежден партньор в общността, в която живеят.
Чувството за вина оперира така, че когато мотивациите и поведенията ни не съответстват на социалните стандарти, изпитваме силен емоционален дискомфорт.
Самото очакване на болката от чувството на вина потушава мотивациите ни да саботираме кооперативни дейности, споени от социалните норми.
Иначе казано, чувството за вина ни поощрява да си сътрудничим и подпомагаме взаимно, тъй като противното би било твърде болезнено.
Интересното е, че съществуват изследвания, според които колкото по-склонен към изпитването на вина е човек, толкова по-вероятно е той да се държи по морален и етичен начин – с други думи, не се нуждае от допълнителна мотивация, за да следва социалните норми и правила, или да спазва поетите си ангажименти.
Отделно, хората, които са склонни към преживяването на вина, са по-добри в разпознаването на чуждите емоции, имат генерално по-високи нива на междуличностно удовлетворение и психологическо функциониране, правят по-малък брой неетични бизнес решения, по-честни са, когато взимат финансови решения, и е по-малко вероятно да се ангажират с контрапродуктивни поведения, които нараняват здравето на организацията.
Потиска междуличностните конфликти и ни държи в релси
Американският психиатър Питър Брегин твърди, че вината действа като мощна спирачка на естествените ни враждебни и агресивни импулси.
Все пак, ако се отдадем на последните, бихме се втурнали в разгорещени битки с всеки, дръзнал да прекрачи границите ни.
В тесните общности, подобни на тези, където са живели нашите предци, подобни раздори биха редуцирали шансовете на групата да просъществува.
Вместо това, чувството за вина би позволило на нашите прадеди да стопират своите импулси, съхранявайки хармонията в групата си.
Скорошно изследване потвърждава тази хипотеза – чувството за вина и желанието ни за съдействие са тясно свързани в нашия мозък – появи ли се поривът да нараним или предадем друг човек, усещането ни за свързаност и лоялност се задейства по такъв начин, че деструктивните ни импулси биват стопирани.
Когнитивна перспектива за чувството на вина
Атрибутивна теория
Според атрибутивната теория (attribution – букв. „приписване“), за да изпитаме вина, на първо място трябва съзнателно да направим оценка на своето поведение според набор от стандарти, правила и цели, към които се придържаме.
Тези стандарти, правила и цели са творение на културата, в която израстваме, и ни се предават още докато сме малки деца – процесът на научаване и усвояване на уместни и неуместни поведения започва още в края на първата година от човешкия живот, като до края на втората децата вече демонстрират способност да разграничават между уместно и неуместно поведение.
И така, усвояването и оформяването на стандарти, правила и цели продължава през целия човешки живот.
Отговорност
Според атрибутивната теория, за да чувстваме вина, трябва да оценим своя постъпка като неправилна, както и да се считаме за отговорни за нея. Кое влияе на това дали ще се определим за отговорни или не?
Това е функция както на ситуационни фактори, така и на индивидуални характеристики.
Има хора, които са склонни да се винят за развоя на събитията, независимо какво влияние оказват други хора или случайни фактори. При други пък се наблюдава обратното – винаги страничните хора и средата са виновни за техните недостатъци, провали и неуспехи.
Интересно е, че в училищна възраст, момичетата са по-склонни да държат другите отговорни за своя успех, а себе си – за провалите си, докато при момчетата се наблюдава обратната тенденция.
Ако заключим, че не сме отговорни за стореното от нас, то спираме да оценяваме поведението си. От друга страна, ако се оценим като отговорни, тогава допълнително категоризираме поведението си като успешно / неуспешно, съгласно своите стандарти, правила и цели.
Определянето дали дадено поведение е успешно или не, се намира изцяло в нас и е зависимо от нашите опериращи стандарти. Например, ако ученик смята че „единствено 6 = успех“ и получи 5, то тази петица реално се явява не-„успех“.
Глобални и специфични атрибуции
Друга категория атрибуции, която е от значение, е тази, касаеща самите нас – до каква степен приписваме резултатите от поведенията си на специфични свои черти или глобални такива.
Глобалните атрибуции касаят тенденцията ни да се фокусираме върху цялата си същност.
С други думи, когато с поведението си нарушат някои от стандартите си, някои хора е много вероятно да се фокусират върху цялата си личност и да използват фрази като „Направих А/Б/В, което ме прави добър/лош човек“.
Често, глобалните атрибуции са свързани с крайни поведения – напр. започваме да се държим арогантно и високомерно (когато се оценяваме като „по-добри“ от останалите) или да се оттегляме от погледа на околните и да се затваряме в себе си (когато се оценяваме като „лоши“ хора).
Специфичните атрибуции, от друга страна, касаят склонността на някои от нас да се фокусират върху конкретни свои действия, вместо върху цялата си личност.
В подобни случаи, хората използват фрази като „Не постъпих правилно. Не бива да го повтарям“. Забележете, че тук не се оценява личността или цялата същност на индивида, а конкретните действия, които той е извършил.
В заключение, според атрибутивната теория, чувството на вина се „генерира“, когато хората оценяваме своето поведение като провал спрямо даден свой стандарт, но се фокусираме върху специфични свои характеристики или действия, които са довели до въпросния провал.
Когнитивно-поведенческа терапия
В когнитивно-поведенческата терапия вината често се възприема като чувство с две страни – тъмна такава, наричана още „нездравословна вина“ или просто „вина“, и светла такава, наричана още „здравословна вина“ или „разкаяние“.
Докато здравословната вина по принцип се преживява по-леко и обикновено води до конструктивни действия от страна на провинилия се, нездравословната вина ни тласка да се държим по начини, които допълнително влошават положението, в което се намираме.
В какви случаи се появява чувството на вина? Според множество именити когнитивни терапевти, чувството за вина възниква при следните ситуации:
- С действията или бездействието си човек е нарушил своя морален код;
- Човек смята, че с поведението си, или липсата на такова, е причинил страдание на свой близък;
- Човек смята, че с поведението си, или липсата на такова, е причинил негативни и нежелани последици за своето здраве, взаимоотношения и т.н.
В когнитивно-поведенческата терапия се смята, че когато имаме изкривени мисли, които вярваме, че представляват самата истина, става много по-вероятно да изпитаме нездравословни емоции и да се държим по неефективни начини.
Нека разгледаме най-характерните за чувството за вина мисловни изкривявания:
Твърди правила и изисквания
На първо място, за да чувстваме вина, по всякак вероятност настояваме, че е трябвало да се държим по по-различен начин в миналото.
Вижте следните няколко мисли и проверете дали някои от тях ви звучат познати:
1) „Не трябваше да ям тази храна / толкова много“.
2) „Не трябваше да се държа по такъв начин с него / нея“.
3) „Трябваше да положа повече усилия“.
4) „Не трябваше да казвам това.“
Проблемът с думичката „трябва“ е, че тя всъщност представлява изискване нещата да бъдат различни от обективната действителност – което очевидно просто няма как да стане!
Хората, чиито умове най-много разчитат на подобен тип изисквания, обикновено очакват от себе си да бъдат безгрешни и всезнаещи.
Въпреки че абсолютното съвършенство е невъзможно за когото и да е било от нас, умовете ни често продължават да настояват, че сме длъжни да го постигнем и че е ужасно (или още по-зле – ние сме ужасни), ако не го.
Създавайки толкова нереалистични очаквания, единственият логичен изход е да оставаме крайно разочаровани и погълнати от разяждащо усещане за вина, а дори и срам, когато не постигнем своите цели.
Персонализиране
Типично за нездравословната вина е, че човек поема 100% отговорност за развоя на дадено събитие, дори когато върху последното са изиграли роля множество други фактори.
Представете си, че половинката ви ви помоли да прекарате вечерта си заедно, гушнати пред телевизора, но вие отказвате, тъй като сте изморени и искате да прекарате малко време насаме. В резултат на това той / тя се разстройва и започва да ви се сърди.
Вие правите заключението, че сте причинили неговите или нейните чувства и че реакцията ви е била твърде егоистична.
Всички други фактори в случая са без значение: че сте изморени; че предпочитате да прекарате известно време сами; или че половинката ви няма намерение да прояви интерес и съобразителност спрямо вашите нужди.
Етикетиране
Според когнитивни терапевти като Дейвид Бърнс и Албърт Елис, чувството за вина е свързано и с това, че възприемаме цялата си личност, а не просто определени свои поведения, като лоши, зли или дефицитни.
Важно е тук да бъде посочено и разминаването с атрибутивната теория. В нея се предполага, че изпитваме вина, само когато оценяваме постъпките си като грешни и лоши. Когато оценяваме цялата си същност (напр. „Аз съм лош/гаден/лишен от стойност човек“), според атрибутивната теория изпитваме срам.
От друга страна, в когнитивната терапия се смята, че изпитваме нездравословна вина, когато оценяваме цялата си същност като лоша или грешна, и здравословна вина (разкаяние), когато оценяваме единствено постъпките си, но не и себе си, като неправилни.
Мисловният поток при етикетирането протича по следния начин:
Направих дадена постъпка, която оценявам като лоша.
Понеже направих тази лоша постъпка, това ме прави лош човек.
За да бъде един човек истински „лош“, то би следвало всяка негова постъпка, мисъл и мотивация да бъде лоша. За да е „лош“, това означава, че трябва да е бил такъв през целия си живот – включително и като бебе.
Сами виждате колко крайно нелогично е подобен тип мислене. Независимо какво сме направили, постъпката ни не съдържа тази „лошота“ в себе си – ние сме тези, които я оценяват като такава.
Последици
Вината се възприема като нездравословно чувство, тъй като често води до непродуктивни поведения. Ето и някои от действията, до които хората най-често прибягваме, когато сме погълнати от чувство за вина:
- Падаме на колене и умоляваме другия човек за прошка.
Това поведение е нездравословно, тъй като циментира идеята, че има нещо нередно с нас и че без другия сме обречени на нещастие и агонизираща самота.
Забележете също, че при умоляването за прошка, фокусът не е върху това, да коригираме грешките си, а върху това, другият човек, чрез своето опрощение, да ни помогне да се чувстваме по-малко зле относно своите постъпки и самите себе си.
- Обещаваме (съвсем нереалистично), че никога повече няма да допуснем същата грешка.
Типичен пример за това е мъжът, който малтретира приятелката си, докато тя не го напусне, след което се „разкайва“ за грешките си, кълнейки се, че всичко оттук насетне ще бъде различно.
Колкото и да ни се иска, е невъзможно да гарантираме, че никога повече няма да направим дадено нещо. Под влияние на силна емоция това може да ни се струва, че е твърд и неоспорим факт, но когато емоцията изтлее, рядко избираме да се съобразим с обещанието, което сме дали.
- Разчитаме прекомерно на психоактивни вещества, алкохол или храна, за да потушим чувството си на вина.
Осланяйки се на подобен тип тактики, в дългосрочен план рискуваме освен да подхранваме допълнително чувството си за вина, да развием и зависимост към някое вещество, да качим килограми или да разстроим хранителните си навици.
- Започваме да сочим с пръст всеки друг, освен себе си.
Тъй като вината е доста болезнена, далеч по-удобно е да откажем всякаква отговорност за постъпките си и да набедим другиго за тях.
Въпреки че в краткосрочен план това съхранява самооценката ни, в дългосрочен разрушава взаимоотношенията ни, а вината се завърща още по-интензивна и неумолима отпреди.
Заключение
Чувството за вина е нещо много познато на повечето от нас – предимно поради огромната болка, която причинява, и трудностите, с които се сблъскваме в опитите си да се справим с нея.
Надеждата ми в писането на тази статия бе да представя комплексния ѝ характер по максимално достъпен и разбираем начин – описвайки накратко най-популярните теории за нейния характер и произход.
Ако намирате, че сте успели да опознаете по-добре това така неприятно и същевременно потенциално полезно чувство, може би си задавате въпроса „И сега какво?“
Може би следващата стъпка се състои в това, да прочетете тази статия, в която ще се сдобиете с ценни инструменти за идентифицирането и обезоръжаването на мислите, които подхранват чувството ви на вина.
Успех!
Използвана литература:
Книги и ръководства
Burns, D. (1980). Feeling Good: The New Mood Therapy. New York: Penguin Books.
Burns, D. (1999). The Feeling Good Handbook. New York: Penguin Books.
Dryden, W. (2012). Dealing with Emotional Problems Using Rational-Emotive Cognitive Behavioural Therapy. London: Routledge press.
Ellis, A. (2005). How to Stubbornly Refuse to Make Yourself Miserable About Anything – Yes, Anything!. Citadel Press
Frazzetto, G. (2013). Joy, Guilt, Anger, Love: What Neuroscience Can – and Can’t – Tell Us About How We Feel. New York: Penguin Books.
Lewis, M., Haviland-Jones, J. & Barrett, L. (eds.) (2008). Handbook of Emotions: Third Edition. New York: The Guilford Press.
Winch, G. (2013). Emotional First Aid. New York: Hudson Street Press.
Интернет публикации
https://www.britannica.com/science/group-selection
https://www.scientificamerican.com/article/whats-good-for-the-group/
http://emotionresearcher.com/the-evolutionary-puzzle-of-guilt-individual-or-group-selection/
Оставете коментар