Декември, 2018г. | 10мин четене |

На всекиго се случва да допусне грешка, да се провали, да загуби близък и да пропилее добри възможности.

Във всяка една от тези ситуации сякаш зейва огромна дупка между това, което желаем най-силно, и действителното състояние на нещата.

И можем да бъдем сигурни в едно: колкото по-голяма е тази дупка, толкова повече ще ни боли!

Това е абсолютно нормално и естествено и се отнася за всеки един от нас. Ако искаме да имаме пълноценен, смислен и богат живот, болката е незбежна. Позволим ли си да ни е истински грижа за нещо, се отваряме и към всички неприятни преживявания, свързани с това.

Ако сме склонни да сме отворени за чувствата си към друг човек, ще ни боли, когато той ни отхвърли. Ако допуснем да ни пука за Земята, ще ни боли, когато виждаме глад, умиращи деца или унищожаване на природните ресурси.

Но забелязали ли сте как реагирате, когато преживявате тази болка? Обръщали ли сте внимание на мислите, които се появяват в ума ви? На емоциите, които бушуват в тялото ви?

Умът ви помага ли ви да се отворите към болката си? Позволява ли ви да я преживеете пълноценно, след което отново да се ангажирате с важните за вас неща? Или по-скоро ви потиска, мачка и осъжда, обезкуражавайки ви да се върнете обратно по ценената от вас житейска пътека?

За да се намирате на най-доброто място, откъдето да редуцирате размера на дупката между реалното и желаното (стига това да е възможно), или поне да облекчите негативното влияние, което тя има върху вас, е изключително важно да подхождате по конкретен начин към себе си и своите преживявания: с разбиране, приемане и състрадание.

Илюзията, че не сме достатъчно добри

Повечето хора прекарваме своя живот в наподобяващо транс състояние, където преживяваме себе си като малоценни и дефицитни.

Въпреки че рядко си даваме съзнателна сметка за това, ние постоянно оценяваме себе си. Категоризираме своите черти, мисли, поведения, пориви, желания и чувства, етикетирайки някои от тях като „добри“, а други – като „лоши“.

И когато умовете ни са фокусирани върху разминаването между това, що за хора искаме или смятаме, че трябва да бъдем, и това, къде се намираме в момента, идеята, че не сме наред започва да се подсилва.

Когато позволим на историята, че не сме достатъчно добри да доминира над нас, започваме да очакваме, че ще се провалим или че ще бъдем отхвърлени, изоставени и изолирани от другите.

Тогава започва да се разгръща цял набор от неефеективни и вредящи поведения:

• разубеждаваме се и се отказваме да предприемаме рискове и предизвикателства;

• ангажираме се с безкрайни проекти за усъвършенстване и подобрение на тези части от нас, които намираме за дефицитни или повредени;

• преувеличаваме, лъжем и претендираме, че сме нещо, което в действителност не сме, само и само, за да прикрием чувствата си на малоценност, несигурност и неадекватност.

Но най-често се държим по критичен и отхвърлящ начин спрямо самите себе си. И въпреки че това, да сме критични и осъдителни със себе си, е автоматична реакция за много от нас, тя просто не работи.

Точно обратното: в дългосрочен план става по-трудно да градим и поддържаме пълноценни взаимоотношения с другите хора; да постигаме своите цели; да се учим и израстваме; и най-важното: да имаме здравословна връзка със самите себе си.

Добрата новина е, че абсолютно всеки един от нас, независимо какво е преживял и претърпял през живота си, притежава потенциала да се приема неосъдително и да подхожда с топлота и състрадание към себе си, когато изпитва болка и се мъчи.

Що за приятел искате да имате до себе си?

Когато преживеем отхвърляне, провал, разочарование, конфликт, болест и т.н., умовете ни често стават прекомерно критични и груби към нас.

Същевременно, рядко спираме да се замислим какви щети ни нанася цялото това самокритикуване и самобичуване. Затова нека насочим вниманието си към този въпрос.

Представете си, че сте преживели тежка загуба – ваш скъп човек е починал; разбрали сте, че половинката ви ви изневерява; или пък ви съобщават, че имате нелечимо заболяване.

В подобен тип ситуации най-естественото нещо е да изпитате емоционална болка, нали?

А сега си представете, че докато преживявате цялата тази мъка, до себе си имате близък човек. Как бихте желали да подходи той към вас? Как би ви се искало да се отнесе към страданието ви?

Може би да ви каже „Стига си се лигавил/а“, „Всяко зло за добро“, „Вселената има план за теб“ или да се впусне в даване на съвети.

Ако получите подобен тип реакция, ще се почувствате ли разбрани и приети? Ще имате ли преживяването, че на другия наистина му пука за вас и преживяванията ви? Съмнявам се.

Представете си и алтернативния сценарий, където човекът до вас ви докосва по любящ и топъл начин; казва ви „С теб съм“ и наистина го има предвид; проявава съобразителност, внимание и търпение и е истински заинтересован от вашите преживявания.

Когато получите подобен тип реакция, по-вероятно ли е да се почувствате обичани и обгрижени? По-вероятно ли е да преживеете усещане за близост и свързаност с другия човек? Мисля, че да.

Едва ли на някого му харесва, когато страда и се мъчи, да бъде посрещан с неразбиране, отхвърляне и липса на интерес.

Същевременно, това е начинът, по който повечето хора третират самите себе си, когато изпитват болка – потискат или отричат чувствата си, критикуват се, омаловажават и обезценяват преживяванията си, или се преструват, че всичко е наред.

Какво казват научните изследвания по въпроса

Дори и да ви се струва, че подобно отношение към собствените ви преживявания може да изглежда твърде „лигаво“, „шантаво“, „ню ейдж“, „духовно“ и т.н., истината е, че хроничната себекритичност и себеотричане лежат в основата на редица психични проблеми, сред които депресия [1, 2], социална тревожност и социална фобия [3, 4, 5], алкохолизъм [6] и гранично личностно разстройство [7].

Същевременно, това, да бъдем способни да проявяваме състрадание и приемане към себе си, е един от ключовите аспекти на доброто психично здраве и цялостна удовлетвореност от живота [8, 9, 10].

Това умение ни позволява и да се адаптираме по-умело след преживяването на загуба [11], както и да градим по-удовлетворителни и пълноценни взаимоотношения с хората покрай себе си [12, 13].

Отделно, терапевтичните подходи, фокусирани върху култивирането на по-високи нива на себесъстрадание и себеприемане, са високо ефективни при третирането на състояния на депресия [14, 15], деменция [16], тревожност [17, 18], хронично чувство на срам [19, 20], психологическа травма и пост-травматично стресово разстройство [21, 22] както и за подобряване на цялостното психическо благосъстояние при иначе психично здрави индивиди [23].

Ако имате интерес да научите как можете да се възползвате от всички предимства на себеприемането и себеподкрепата, нека разгледаме кои са четирите компонента на този тип нагласа, и как можете да ги превърнете в част от своя живот.

Четирите компонента на себеприемането и себеподкрепата

Както вече разгледахме, малцина са тези, които имат опит с проявата на съчувствие, разбиране и подкрепа към себе си.

Хората сме научени да бъдем аналитични, критични и оценяващи – както към другите и света, така и към самите себе си.

Не би било реалистично, нито практично, да смятаме, че ако цял живот сме били неприятелски настроени към себе си и преживяванията си, изведнъж ще можем да станем абсолютно подкрепящи, приемащи и грижовни към себе си.

Хубавото е, че не е необходимо да се гмурнем рязко във водата, за да преживеем автентично себеприемане и себесъстрадание. Вместо това, можем да потопим пръстите на едното си стъпало и след като опознаем водата, да продължим с прасеца си, другия си крак и т.н.

С други думи, ако сте решили, че искате да работите над това, да бъдете по-приемащи към себе си, моето предложение към вас е да подходите бавно, внимателно и постепенно към целия процес.

Ето и първото нещо, което можете да направите.

Първи компонент: Създайте пространство за своите чувства и емоции

Повечето хора имаме тенденцията да третираме своите емоции и чувства като неприятели или даже врагове. Като нещо изключително неприятно, безполезно и ненужно, което трябва да редуцираме или елиминираме.

В своята същност, това е акт на себеотричане и себеотхвърляне, тъй като емоциите и чувствата, които имаме – без значение дали ги оценяваме като „положителни“ или „отрицателни“ – са неизменна и необходима част от съществуването ни.

За да бъдем истински приемащи и състрадателни към себе си, е необходимо да подходим по различен начин към своите болезнени преживявания, като:

• насочим вниманието си към тях, вместо надалеч от тях;

• се отворим към това, да ги изживеем пълноценно и беззащитно – без да ги оценяваме и осъждаме;

• им позволим да се движат свободно, идвайки и отминавайки от само себе си;

• създадем пространство за тях – така че да водим пълноценен живот заедно с тях, вместо да чакаме да изчезнат, преди да се задвижим към нещата, за които ни е грижа.

С други думи, ако страдате, станете съзнателни за страданието си. Ако изпитвате болка – целенасочено я опознайте.

Отворете се към пълната палитра преживявания, които се случват във вас – всички мисли, спомени, образи и картини, чувства, емоции, телесни усещания, пориви и т.н.

Втори компонент: Дистанцирайте се от критичните си мисли

Трудно е да бъдем подкрепящи и приемащи към себе си, когато умът ни постоянно ни обстрелва с критични и осъдителни мисли.

Ако сме вкопчени в съдържанието на тези мисли и ги третираме като абсолютна истина, понякога изглежда сякаш е невъзможно да проявим топлота и грижовност към себе си.

Ако сме напълно убедени, че сме лоши, счупени, неадекватни или отблъскващи, защо бихме желали да подхождаме с разбиране и приемане към себе си?

Проблемът е там, че не третираме мислите си за това, което са – просто мисли, представляващи разни звуци и картини в главите ни – а като нещо изключително важно, съществено, значимо и истинско.

Докато имаме подобно отношение към мислите си, сме в капан – изглежда сякаш трябва да ги променим и превърнем в по-положителни такива, преди да продължим напред.

Но ако сме дълбоко убедени, че има нещо нередно с нас, как се променя това убеждение? Със спорене и аргументиране? Вероятно сте пробвали и знаете, че това не работи.

Но имате избор, още в този момент, да реагирате по по-функционален и здравословен начин на своите мисли – така че те да не ви размотават и шамаросват, и да не ограничават ненужно живота ви.

Самият акт на назоваване на мислите, които имате, ви позволява да ги разгледате като нещо странично и различно от самите вас.

Все пак има огромна разлика между „Аз съм провал“ и „Аз имам мисълта, че съм провал“.

Или между „Не ставам за нищо“ и „Аз съм съзнателно човешко същество и имам идея за себе си, че не ставам за нищо“.

Човешкият ум е негативен по своята природа – невъзможно е да елиминираме склонността му да оценява, категоризира и сравнява.

Затова по-разумното решение е просто да откажем да воюваме с ума си.

Трети компонент: Третирайте се внимателно и грижовно

Друга съществена съставна част на себесъстраданието и себеприемането е да бъдем свързани със своите ценности – нашите най-дълбоки и автентични разбирания за това, как желаем да третираме себе си, другите хора и света като цяло.

И ако има една ценност, която се намира в сърцевината на себеприемането, това е грижовността.

Един от начините да култивирате по-топла и грижовна нагласа към себе си, е като се подкрепяте чрез думите си.

Помислете над следното: Ако близък и скъп за вас човек преминава през нещата, през които вие преминавате в момента, как бихте се отнесли с него? Какво бихте му казали?

Когато получите отговор, го отправете към себе си. Например, можете да си кажете „Окей е да допускам грешки. Всеки човек греши понякога. Никой не е перфектен“ или „Човешко и нормално е да се чувствам по този начин, предвид историята ми и случилото се.“

Друг начин, по който бихте могли да се третирате внимателно и грижовно, е като се подкрепяте чрез действията си.

Помислете за заниманията, които ви осигуряват покой и утеха, и ви позволяват да се възстановите и да „презаредите батериите“.

Такива могат да бъдат: да отидете на масаж, да си вземете продължителен горещ душ или вана, да се сгушите в любимите си завивки, и т.н.

Четвърти компонент: Свържете се с другите 

Когато изпитваме силна болка, умовете ни започват да ни обсипват с мисли, подхранващи нашето усещане за изолираност и самота:

• „Защо само на мен се случват такива неща?“

• „Никой не разбира какво ми е.“

• „На никого не му пука за мен“ и т.н.

Напълно нормално е умовете ни да генерират подобни мисли. Докато се намираме във вихрушката на силните си емоции, наистина изглежда сякаш се случва нещо, което друг трудно би разбрал.

Но както беше засегнато по-рано, проблемът не е, че имаме подобни мисли.

Проблемът е, че се вкопчваме във въпросните мисли, третирайки ги като нещо важно и съществено.

Вярвайки, че те отразяват действителността, започваме да анализираме своите преживявания, сравнявайки ги по критичен начин с тези на другите хора.

Това неминуемо води до усещане за откъснатост и изолираност от другите. До преживяването, че сме сами, различни, неразбрани и непринадлежащи където и да е.

По този начин болката, която изпитваме, става още по-мъчителна, тъй като страдаме сами, откъснати от другите и лишени от топлотата, състраданието и загрижеността, от които се нуждаем.

Нещото, което може осезаемо да облекчи страданието ни, е установяването на пълноценна свързаност с хората покрай нас.

Помислите кои са хората в живота ви, които намирате, че са най-грижовни, топли, внимателни и приемащи.

Ако имате близък човек с тези качества, установете връзка с него. Помолете го да прекарате време заедно и се постарайте да бъдете максимално присъстващи и участващи по време на срещата ви. Да сте наистина ангажирани със случващото се между вас.

Проявете куража да бъдете открити за болката, която преживявате, помагайки на другия да разбере, че нямате непременно нужда от помощ. А просто, че желаете да бъдете изслушани и подкрепени: преминавате през тежък период и е болезнено да бъдете сами.

Заключение

Много често хората се отнасяме към болката и страданието си по нездравословни и неефективни начини.

Третираме неприятните си преживявания като свой враг, и правим всичко по силите си, за да ги разкараме от живота си. Или се отнасяме към тях като към свои господари, позволявайки им да ни влачат и размотават наоколо.

Нито едно от двете не е проява на себеприемане и самосъстрадание – точно обратното.

Но болката и страданието ни ни казват нещо. А именно, че в момента в живота ни има разминаване между действителността, която желаем, и действителността, която имаме.

Така че вашата болка не е признак на слабост, повреда или психично заболяване.

Напротив – тя е свидетелство, че сте живи и че има неща, за които истински ви е грижа. Затова използвайте тази информация, за да се задвижите към нещата, които са най-ценни и важни за вас.