Октомври, 2019г. | 7мин четене |

В първата част от темата за човешкия език и страданието накратко разгледахме какво представлява и как функционира човешкият език.

Ако не сте я прочели, ви насърчавам да го направите, за да можете да извлечете повече полза от настоящата статия. В нея ще се запознаете с научно обяснение за това, как човешкият език причинява психологическо страдание на всекиго от нас.

Как езикът води до страдание

Езикът ни позволява да организираме, осмисляме и регулираме своето поведение. Това ни улеснява в предотвратяването на нежелани събития, както и в постигането на значимите за нас цели.

Проблемът е, че човешкият език е нещо, с което сме закърмени от най-ранна възраст. И понеже той е неизменна част от ежедневието ни, ние спираме да бъдем съзнателни за дейността и влиянието му.

Една от опасностите, които това крие, е че ставаме все по-нечувствителни към последиците от своите действия. Така, ние заживяваме в своите глави, филтрирайки света през своите мисли, и спираме да бъдем в неопетнен досег с действителността.

Ето и един илюстративен пример. Ако научите мишка да изследва лабиринт, за да открие парче сирене, рано или късно ще научи къде се намира то. Ако преместите сиренето в друга част от лабиринта, мишката ще се върне към точката, където е открила сирене предния път. Ще постои известно време, душейки и оглеждайки се, след което ще предприеме ново пътешествие, търсейки новата локация на парчето сирене.

За разлика от мишките, хората често имаме тенденцията да се връщаме към същото място отново и отново, настоявайки, че сиренето „трябва да е там“; че „не е честно, че вече го няма“; че сме „глупави“, понеже не сме успели да го открием; или пък, че е „по-добре да се откажем“.

Тоест, хората имаме тенденцията да продължаваме да вършим неща, които опитът ни недвусмислено сочи, че не водят до положителни резултати. Сърдим се, разчитаме на наркотици за справяне с неприятни чувства, избягваме интимни връзки, въпреки че копнеем за такива… Това са само някои от примерите, илюстриращи този феномен.

Нека разгледаме в по-голяма дълбочина кои са процесите, подлежащи тази тенденция да „засядаме“ в своите умове.

Мисловно сливане

Страданието настъпва, когато до такава степен третираме съдържанието на своя ум като истина, че метафорично се сливаме със своите мисли. В това слято състояние е невъзможно да разграничим историите, които умът ни разказва за дадено нещо, от самото нещо.

Например, ако човек има концепция, че е „лош“, той няма преживяване за себе си като за съзнателно човешко същество, чийто ум е генерирал звуци и картини, носещи дадено значение със себе си. Вместо това, той преживява мисълта като твърда истина, отразяваща действителността на 100%, и с която е заставен да се съобрази.

Когато човек е слят с мислите си, е по-вероятно да следва сляпо правилата, които са предавани в обществото посредством езика. В много отношения, това е полезно и адаптивно. Все пак, не бихме искали да се налага да проверяваме сами за себе си дали ще се опарим, когато докоснем котлона, или ще ни удари ток, ако бръкнем с вилица в контакта.

Но много често използваме неефективни и вредни стратегии, просто защото настояваме, че са „правилни“, „справедливи“ или че „трябва да проработят“. В тези ситуации ставаме слепи за непосредствените си преживявания и спираме да сме чувствителни към случващото се покрай нас. Вече не реагираме на действителността, в която се намираме, а на версията, която имаме за нея.

Когато „решението“ се превърне в проблем

Културата, в която живеем, има конкретна представа за това, какво представлява психичното здраве, и кой е начинът да го постигнем. Прочетете следното и помислете дали ви звучи познато и сте съгласни с него:

Човек да бъде психически здрав означава да бъде лишен от смущаващи и нежелани вътрешни преживявания като трудни емоции, мрачни мисли, болезнени спомени или неприятни телесни усещания.

Начинът, по който може да се постигне горното?

Човек трябва да може да контролира, редуцира или елиминира всички тези „лоши“ неща.

Например, при хората с паническо разстройство, това включва борба срещу дискомфортни телесни усещания като ускорен пулс, буца в гърлото и недостиг на въздух, както и мисли, че ще умрат, ще загубят контрол или ще се побъркат.

За да поддържат своя „контрол“, те трябва винаги да са нащрек за най-ранните сигнали, че могат да преживеят нежелана реакция. Трябва неотлъчно да наблюдават тялото, мислите, поривите и емоциите си, за да са сигурни, че „печелят“ въпросната борба.

Парадоксалното е, че тази самоналожена програма от самонаблюдение, оценяване, сравняване и опити за контрол, не е решението на разстройството. Това е самото разстройство!

Истината е, че е изключително трудно човек да установи здравословна дистанция между себе си и своя ум. Все пак човешкият ум е крайно необходим, когато става въпрос за решаване на проблеми в света извън нас – плащане на сметки, поправяне на електроника, ориентиране в непознат град и други.

Но той не ни помага изобщо, когато искаме да сме по-ангажирани със случващото се в настоящето; да сме по-приемащи към себе си и околните; да обичаме по безусловен и уязвим начин; или пък да живеем пълноценен, смислен и стойностен живот заедно със своята болезнена история.

Докато сме слети със съдържанието на своя ум, няма как да преценим кога дейността му е полезна и кога – не.

Преживелищно избягване

То представлява опитите ни да контролираме преживяванията си (като мисли и емоции), дори когато това е неефективно или ни вреди.

Това е директен продукт от мисловното сливане. Когато оценяваме и възприемаме дадени свои емоции или мисли като „грешни“, „неправилни“, „лоши“, „опасни“, „неморални“ или „ужасни“, ние имаме естествената тенденция да полагаме усилия, за да ги променим или премахнем.

И разполагаме с наистина обширен набор от стратегии за контрол на преживяванията си – разсейваме се, преяждаме, повръщаме, отричаме, повтаряме позитивни утвърждения, употребяваме психоактивни вещества, самонараняваме се, тревожим се, предъвкваме минали събития и много, много други. Дори и нагледно безобидни поведения като споделяне с близък, посещаване на психотерапевт или положителното мислене могат да придобият избягваща функция.

Важно е да имате предвид, че самó по себе си преживелищното избягване не е непременно нещо лошо. Ако ви боли глава и вземете аспирин, или сте изморени и пиете вино, реално се опитвате да контролирате своите преживявания.

Но и в двата случая няма осезаеми негативни последици за вас както в краткосрочен, така и в дългосрочен план. Преживелищното избягване се превръща в проблем, единствено когато прилагаме стратегии за контрол, които влошават качеството ни на живот или ни отдалечават от истински значимите за нас неща.

Големият парадокс с опитите да контролираме или елиминираме своите нежелани вътрешни преживявания е, че това ги прави още по-значими, централни, интрузивни и неконтролируеми. По-големият парадокс е, че вместо да променим своя подход, просто увеличаваме усилията си да постигнем така желания емоционален контрол!

Последици от преживелищното избягване

Психологическите изследвания еднозначно сочат, че преживелищното избягване не работи в дългосрочен план. Например, когато изследваните лица са помолени да потиснат дадена своя мисъл, въпросната мисъл се завръща много по-често, в сравнение с хора, на които не са били дадени такива инструкции [1].

Отделно, потискането на настроение, което човек намира за неприятно (например, тревожност или дистимия), води до засилване в неговия интензитет [2]. Опитите да се потиснат мисли са свързани и с по-високи нива на усещане за болка [3], засилена тревожност [4], влошено качество на съня [5], както и увеличен прием на алкохол, когато хората се опитват да потиснат порива си да пият [6].

В допълнение, колкото повече човек избягва преживяванията си, толкова по-голям е рискът да страда от тревожно или депресивно разстройство, да злоупотребява с вещества, да се ангажира с високорискови сексуални поведения, да има намалена способност за учене, да се представя по-зле на работното си място, както и да има по-неудовлетворително качество на живот [7].

Колкото повече избягваме своите преживявания, толкова повече животът ни бива ограбен и стеснен. Неизбежно е да се отдалечим от досега си до положителни и създаващи жизненост и усещане за пълноценност дейности. Стесняването на живота ни от своя страна води до вторични смущения като междуличностни проблеми, социална изолираност и влошено здравословно състояние.

Ако е нужно да запомните едно-единствено нещо, то това би било следното:

Проблемът не са нежеланите мисли, спомени, емоции и усещания, които имате.

Проблемът са начините, по които се опитвате да ги „решите“.

Финални думи 

Процесите на мисловно сливане и преживелищно избягване, които са инициирани и подхранвани от човешкия език, много често оказват разрушително влияние върху житейската посока, която бихме желали да следваме.

Тя престава да е свързана с постигането на нещо положително и конструктивно, и вместо това бива по-скоро доминирана от стремеж да избягваме неприятни стимули и преживявания.

По този начин, най-важните житейски избори, които бихме могли да направим, започват да се въртят около това, дали ще предизвикат дискомфорт у нас, а не дали имат потенциала да ни придвижат към нещо, което е истински смислено и обогатяващо.

Затова е важно да разбием илюзията на човешкия език – а именно, че мислите ни могат да ни накарат или възпрепятстват да свършим нещо; да се отворим към своите трудни и неприятни чувства; и стъпка по стъпка да започнем да градим живот, обвързан с ценностите ни, заедно със своята история – а не заради или напук на нея.